Истина за един лев

          Не знам дали ви се е случвало да искате да избягате от всички, да останете далече от блъсканицата в градския транспорт, да подредите мислите си и... да се отървете от самотата, която сякаш ви залива сред навалицата по улиците. Понякога човек се чувства по-разбран, по-подреден и в храмония със себе си именно, когато избяга от всички и си подари егоистичните няколко часа разговори единственото със собственото си аз.  Но да си призная в нашата така прекрасна столица трудно можеш да намериш място, за да свършиш качествено тази работа. Единствения вариант е да се затвориш между четирите стени на панелката, в която живееш. Ала  когато цялата природа се буди за живот през пролетта, да стоиш вкъщи е най-мъчителното, а може би и глупаво нещо.   Затова  въоръжена с любима книга, пет лева в джоба и оптимистично настроение отидох в Борисовата градина, за да потърся затънтена, невзрачна пейка, където да пропилея няколко часа в правене на нищо.

           Проправяйки си път през натикващите закуски в устите си хора и наливащите се с бира тинейджъри осъзнах, че планът ми е обречен на неуспех. Хората бях налазили парка като насекоми,  а жуженето им се заглушаваше само от шума по Цариградско шосе.  Проклета урбанизация...  

          Докато се мотаех полуотчаяна, полуразвеселена от собствената ми наивност да търся спокойствие на едно от най-оживените места в хубавото време, неволно станах свидетел на случка, която промени разходката ми. Без аз да искам това... Пред мен имаше една от онези бутки, които пълнят устата ти със слюнка,  защото миришат на печена наденица и топли понички от стотици метри. На опашката пристъпваха от крак на крак гладни столичани.  Сред тях обаче се открояваше обекта на любопитството ми – възрастна баба, която по всякакви начини се опитваше да предреди поне един от чакащите – естествено без успех, редът беше едно от нещата, които хората пазеха най-ревностно в днешно време и не позволяваха на никой да ги изправари, сякаш ще им отнеме най-скъпото.   Тази жена сякаш беше излязла от друга реалност, от чернобял прашен филм, правен през 60-те. Реших и аз да се наредя на опашката, точно зад нея.

-          Две мекичета ще може ли? – попита тя, недочакала реда си още.

       Продавачът я изгледа с укор.

-          Имам само казанлъшки понички - рече и той.

-          А, така ли им викате вече? Прощавайте. Ама само две искам аз. Колко струва едното?

-          Левче за двете – отговори й той.

       Бабата бръкна дълбоко в джобовете си и извади шепа жълти монети, примесени с останали от преди тъквени семки и няколко празни опаковки от ментови лукчета. Събра точно един лев. Подаде стотинките и с треперещи, но лакирани пръсти пое кесийката с  двете понички. Отдалечи се, а аз се загледах в ценоразписа  - шест броя струваха лев и петдесет. По две не се продаваха. Въпреки това продавачът й продаде две за левче. „Дано да забогатее”, помислих си и се зачудих какво може да се купи с толкова пари – едно билетче за градски транспорт, един хляб, две понички или...

        Забродих с поглед през слънчевите лъчи и детските смехове, които се носеха във въздуха. Видях я на една пейка, пренебрегната сякаш от хубавото време, зарината в сенки и бирени бутилки.  Носеше мишено-сив шлифер, а ръбовете бяха като поръсени с нафталин, избелели и захабени. Мокасините й бяха като току-що боядисани, но по единия й крак бе плъзнала издайническа бримка. Имаше рядка коса с бели корени и алени върхове, останали от някогашно боядисване.  За очите обаче казват, говорели какво е в душата на човек. Замислих се какво се бе случило с душата на тази жена – нейните бяха прозрачни, стъклено сини. Мълчаливи очи, сякаш нямаха какво да кажат на света повече, сякаш всичко бяха изрекли, ала от никого не са били чути.  А дали и мълчанието не бе намерило своя начин да изкрещи нещо в лицата на хората...?

           От поничките нямаше и следа.

           Истеричен смях разцепи мислите ми.  Жената с онемелите очи явно все още не бе забравила какво е да се смееш. Но това бе болен смях, тъжен сам по себе си. Събра възмутените погледи на спазващите благоприличие хора наоколо. Че кой нормален се смее сам, прочетох в хорските погледи.

           Обърнах се. Беше ме яд на целия свят.  Достраша ме, защото колкото  по-бързо крачех,  толкова повече възрастни хора виждах насядали по пейките,  с пълни с мъка души, с уморени от годините съзнания, с изтерзана надежда в гърдите, с треперещи ръце, с изоставени  илюзии, с изгубени спомени в прахта на неблагодарното настояще.  Болно ми се видя това настояще, отровено.  Това ли чакаше родителите ни и самите нас – преждевременна смърт, вегетиране сред безвремието на небитието? Това ли бе старостта, която очакваше всички ни с отворени обятия? Старост ли бе това или зла съдба на цяло едно поколение?

           Един лев беше много – с един лев явно можеше да си купиш усещане за нещо добре забравено, можеше са си поръчаш спомени и дори малко смях – макар и налудничав в чуждите очи.

            Пролетния вятър ме удари през лицето, вместо да напълни дробовете ми.  Исках ли да живея тук, исках ли да виждам всичко, исках ли да проумея това лице на живота? Не бе въпрос на избор.  Неизбежно ли бе или зла постановка на талантлив режисьор  с афинитет към трагедиите? 

             Егоистичните ми планове за деня бяха провалени.  Едно цяло поколение също. Бръкнах в джоба си – имах едно левче. С него се прибрах у дома.